Това е много... интересен период, през който всеки минава. При някои по-леко, при други по-тежко, но така или иначе е доста объркващо. В един момент си весел, усмихнат, влюбен, а в следващия момент си депресиран и тъжен и хейтиш всичко и всички. Поне при мен е така.
   Ще се опитам да поизясня нещата на себе си и всички мои връстници (ако има такива в този сайт). Когато бях по-малка бях наясно как се чувствам, настроението ми не се променяше на всеки 30 минути и всичко си беше супер. Да, ама сега е по-различно. В един момент в училище съм си усмихната, смея се на най-тъпите шеги и идиотщини, които съучениците ми правят, а в следващия момент се чувствам като Хълк и искам да пребия всички мои съученици, та дори и момчетата. Всичко ме дразни, всички мразя, искам да нарушавам правилата, да бягам от часовете, да си направя татуировка, да си боядисам цялата коса синя...но за Бога не ми стига смелостта, а и знам, че тези мисли мисли минават и заминават, но последствията от тях остават и после ще съжалявам. Поне за татуировката си имам решение. Може и да вреди на кожата, но все едно. Просто си рисувам по ръката с перманентен маркер. Стои един ден и после започва да изчезва, но тогава го повтарям. От известно време насам си рисувам емблемата на Linkin Park на дясната ръка. Бих си направила временна татуировка и дори говорих с майка ми за това, но тя смята, че копирам някого, а идеята си е моя, но се отказах да споря с нея. Майки! Не може да се спори с тях. Колкото до боядисването на косата, за сега мога само да си се представям в този вид. Абсурд да говоря с майка ми за това. Както се пее в една детска песничка "Силата на мама е да казва "не"". 
   Както и да е. Това е втори блог за днес и смятам да ви оставям намира.