Здравейте! Днес ще обърна внимание не толкова на родителите, колкото на нас тийнейджърите (все трябва да има 2-3 😂😂).  От заглавието разбирате, че ще говорим за самочувствието.
   Както споменах в предишния си постинг, понякога злобата на връстниците ни ни кара да се чувстваме като нищожества. Я горе главата! Никой не може да ни каже дали сме красиви, умни, забавни, готини и т.н. Ами че да! Хората, които ни мачкат, просто изказват мнение, но нещо им куца в контактуването, защото могат само да ръсят обиди. Мога да кажа, че дори за тях да не сме забавни, сме забавни ПОНЕ на един човек и това сме ние самите. Какво! И ние сме хора! Ще Ви кажа само, че тези, които ни мачкат, в даден момент са били на нашето място и явно до такава степен са свикнали да ги обиждат, че нападат всички, само и само да се почувстват силни. Затова, когато някой ви каже нещо, или кажете нещо от рода на "Жал ми е за теб!", или ги подминете с усмивка. 
   Горе главата! Вие сте хора и НИКОЙ няма право да ви унижава. Това, че някой не смее да си признае, че е по-лош, по-нещастен, и по-слаб психически си от Вас си е лично негов проблем! Обичайте себе си такива, каквито сте! А за тези, които Ви обиждат знайте, че виждат във Вас конкуренция и просто Ви търсят кусури. Вместо да падате духом и да си казвате "Той/тя е прав/а!", вдигнете гордо глава и си кажете: "Виж ти! Обижда ме! Значи е разбрал/а, че съм над неговото/нейното ниво!". Искам да Ви разкажа как стигнах до директорката в края на шести клас.
   В началото на годината в нашия клас се премести едно момче(няма да назовавам имена). Той се сприятели с други две момчета и скоро тримата започнаха да ме тормозят. Първо започнаха безобидно. Целеха ме всеки час с хартиени топчета. Постоянно се оплаквах на класната и на майка ми. После започнаха да ме обиждат по повод това, че съм закръглена. Връзвах им се постоянно и се обеждавах, че са прави. След това(понеже стоях на последния чин) започнаха да притискат чина към мен, така че да не мога нито да изляза, нито да дишам и ми се смееха затова, че не мога да изляза, защото съм дебела. После почнаха да ме плюят в лицето (буквално) и това на рождения ми ден. Тогава чашата преля. За жалост обаче не можах да се оплача на директорката веднага, защото тогава явно отсъстваше и това продължи още два три месеца, докато накрая мама не звънна на директорката и не направи родителска среща. В крайна сметка спряха, но ще изтъкна грешките си, за да не ги правите и Вие. Първата ми грешка беше, че се уверявах, че са прави и така просто се съгласяват с тях и това ме правеше слаба(психически). А втората и най-голямата ми грешка беше, че търпях толкова дълго време. 
   Успех на всички, които минават през това! Бъдете силни и не се давайте на хора, които са по-лоши, по-нещастни и по-слаби психически от Вас. Вие сте по-силни и трябва да го докажете!