За Ваше съжаление, моя милост се завърна, след като Ви даде цял месец почивка! Днес ще обърнем внимание и на родителите, и на тийнейджърите! Днес ще поговорим за вниманието. Всеки тийнейджър има нужда от внимание! И не говоря за вниманието върху оценките, училище и контролните. За Бога, съществуваме и извън училище! И само не ми казвайте, че за Вас - родителите, ученето е било най-важното нещо и че не сте си харесвали момче/момиче! Няма да Ви повярвам. Тогава защо искате от нас единствено да учим и ученето да ни е приоритет? 
   Добре де, Вие все искате от нас да Ви казваме за лошите оценки и да Ви споделяме. Е, как да стане тази работа, като Вие ни създавате усещането, че ако Ви споделим за лоша оценка, ще ни убиете, а ако Ви споделим за гаджета ще ни кажете нещо от рода на "Остави ги тези момчета/момичета и си гледай уроците!". Казах го преди, ще го кажа и сега: Заздравете връзката между Вас и детето Ви, ако искате то да Ви споделя за слабите оценки без да се притеснява. Детето Ви трябва да вижда във Вас най-добър приятел, а не човек, който се интересува единствено от оценки. Това важи още повече за родители на по-чувствителните ( като моя милост) деца. За нас пубертета минава още по-трудно и ако Вие не докажете на Вашето дете, че го разбирате, то има два варианта: или да Ви звънят от училището с оплаквания от Вашето дете, или да се депресира до степен да мисли, че няма смисъл да живее. И в двата случая ще получите дете, което съвсем се е очуждило от Вас. Май Ви уплаших твърде много, а?
   И за да бъде справедливо, нека изтъкна грешките, които ние - тийнейджърите правим:
                            1. Обвиняваме родителите си, че не ни разбират, а всъщност не им даваме шанс да ни разберат. Аз също го правя, признавам! Ако не им покажем по някакъв начин, че нещо не е наред, няма как да очакваме от тях да прочетат мислите ни! 
                           2. Това е грешка, която по-скоро аз допускам, но я включвам в списъка, за да не я допускате и вие. Правим всевъзможни схеми да покажем, че нещо не е наред, вместо просто да отидем и да поговорим с тях. Не казвам, че е лесно, първоначално наистина е много неловко, но после се отпускаш. Аз лично преди две години избягах от вкъщи, за да получа внимание от нашите и да покажа, че не се чувствам добре. Тази година, когато се депресирах, тъкмо мислех, че трябва отново да избягам, когато ми се случи да се разплача без абсолютно никаква причина. Когато се наревах казах на баба ми, че не се чувствам добре и тя уж ми обеща, че няма да казва на мама, но каза и майка ми ме попита какво не е наред. А можеше просто да отида и да ѝ кажа, че нещо не е наред. Така е, наистина е неловко, особено, когато не споделяш с родителите си, но винаги има първи път, нали😉? 
    Чао от мен, Сашето!